Разговаряме с Петър Станчев - Писателите, както и обществата, са продукти на времето.

Срещата с писателите е винаги вдъхновяваща. Би било прекрасно да научим повече за твоят роман „Прокълнатият“. Какво ти донесе тази книга?

Лично на мен ми донесе удовлетворение – разказах история, която се надявам да е интересна за читателите.

Какъв вид фантастични сюжети ти харесват най-много? Има ли направления във фантастиката, които не са ти любими?

Фантастика тип „уестърн в космоса“ не ми е по вкуса. За нещастие дори „Междузвездни войни“ попадат в тази графа. Предпочитам филми от типа на „Гравитация“ и „Интерстелар“.

Какво ти се иска да получи читателят от твоята книга. Има ли ярки моменти, които ти се е искало да бъдат наистина усетени при прочита?

Много от случките, описани в книгата, са съвсем истински преживявания, описани под определен ъгъл. Винаги се стремя към истинност в това, което пиша. Ако я няма, нещата стават плитки и фалшиви.

Истина ли е, че писателите са маркери на времето, в което живеят?

Писателите, както и обществата, са продукти на времето. Но има дълбока същност, която не подлежи на промяна. Достатъчно е да си спомним „Енкиду, приятелю мой...“.

Колко време отнема писането на един роман?

Лично на мен ми отне повече от петнадесет години. Тъй като не съм професионалист, а винаги съм имал класиците фантасти пред погледа си, чувствах се незрял и неспособен да изляза на тяхното поприще. Нещата се пречупиха след една определена случка, която ще разкажа.

Имах навика да записвам сънищата си, което не е от най-лесните неща. Хората забравят какво са сънували, ако не станат на момента и не грабнат химикала. Със страшно усилие на волята го правех, да се събудя намусен в три по тъмно и да пиша не беше нещо необичайно за мен. Записвах далеч не всичко, а само неща, които бяха различни от стандартния несвързан хаос на бленуването.

Сънувах следното – вървя през овощна градина и държа голям оранжев котарак в ръцете си. Слънцето е прекрасно, дърветата са окъпани в светлина. С всяка крачка напред котаракът започва да забива ноктите си в мен все по силно и силно. Болката става нетърпима. Тогава котаракът се обръща към мен и ми казва: „Вече си на тридесет и шест, време е да гониш пегаси.“

Бил съм някъде към 20-25 годишен когато съм го записал. Бележката е останала забутана сред записките и напълно съм забравил за нея.

Години по-късно се ровех в писанията и исках да покажа нещо на жена си, когато попаднах на този сън . Космите на гърба ми се изправиха, тъй като това се случи седмица преди тридесет и шестия ми рожден ден. Все едно някой или нещо ми беше изпратило съобщение от миналото, и до сега нямам рационално обяснение за случката. Заех се да разтълкувам посланието – котката ми причини болка, за да ме събуди, иначе нямаше да го помня. До този момент за мен Пегас беше само кон с крила. Зарових се в митологията и установих, че той е покровител на музите. В европейската култура е символ и носител на творчеството.

Повелята беше ясна, не можех повече да отлагам. Седнах и написах книгата.

Работиш ли над следващата си творба и ако е така то коя част от нея ти е най-интересна на теб?

Събирам преживявания, които да ми дадат тласък за следващата книга. Имам някои глави, сюжетът горе-долу ми се струва ясен. Може би чакам котката пак да ме посети.

Аналитичната мисъл не винаги може да назове своите впечатления по иректен начин. Място ли е фантастичната литература за специфични метафори и аналогии на актуалните проблеми на деня?

Тофлър беше синтезирал, че футурологията не бива да екстраполира, а да улавя тенденцията на промените, много от които са фундаментални. Гротескното хиперболизиране на настоящите проблеми е честа тема на фантастиката. Според мен обаче трябва да се занимаваме с по-дългосрочните проблеми. Такъв подход би дал дълбочина и визия.

От цялата хуманитаристика има ли тема, съвременна тема, която в момента получава особено интересен прочит? Не е задължително да разбираме само фантастика, може би на мтого нива ние вече я живеем.

Може би най-основният въпрос, който стои пред човека е „Кой съм аз? Какво съм аз?“ Фантастиката според мен дава повече свобода за развитието на темата.

А кои аспекти на съвремието ти изглеждат направо фантастични?

Не мисля, че лично преживявам нещо от съвремието като „фантастично“. Науката като цяло през последния век забавя ход, нищо фундаментално ново не е казано след може би Айнщайн. Дали се уморихме като цивилизация, дали просто се приготвяме за скок – времето ще покаже. Лично аз вярвам, че ще скочим напред.

Можем ли да се надяваме, че книгите ще запазят своята стойност и технологичният свят няма да прекрати тяхното битие?

Разказът и историята са оформили човекът като такъв. Ако това изчезне, повече няма да бъдем хора. Носим го в себе си, няма как да го загубим.